Имаше монитор. Имаше и копчета по него. Но това, не е от значение.
Вие искате да знаете, за какво са петте лева. Нали?
Те бяха на Георги Минзухарев. Нерешителен тип от провинцията. Имаше ги тези пет лева, откакто се помнеше. А накрая как свършиха..о, как свършиха.
Щеше да си купува шапка. Пет лева за шапка, щеше да даде. Чудеше се толкова дълго, каква да е шапката, че му окапа косата. Отказа се от шапката. За какво му бе шапка, като нямаше какво да пази с нея.
След това му хрумна да си купи сладолед. Сега да си купи този, друг ден да купи онзи. Дали да е на Делта или Пурпурен Ескимос. Дали да е шоколадов или ванилов.
Толкова време се чуди, че зъбите му окапаха накрая. След това не видя смисъл, да купува сладолед, щом нямаше зъби.
Минаха години, остаря Минзухарев съвсем. Петте лева си седяха в джоба му, непокътнати.
Започнаха проблемите на Георги с краката. Не го държаха така, както когато бе на младини. Реши по този случай, да си купи бастун.
Ха днес да го купи, ха утре, разболя се сериозно и се озова на легло. Вече не ми трябваше бастун, щом не можеше да стане от леглото си.
Така си и отиде. Георги Минзухарев. Със свойте пет лева в джоба. Не успя да си купи нито шапка, нито сладолед, нито дори и бастун.
За сметка на това, след смъртта му, петте лева, отидоха за добра кауза.
Дадоха ги на неговия пра-внук, който събираше пари, да си купи монитор. С копчета по него.
